Архив на категория: Изкуство

„Не е пари да та дразнат…“

Гледам, че от няколко месеца двама внуци на единия от тримата братя откриватели на Панагюрското съкровище водят медийна кампания и съдебни дела с цел да си го получат обратно от държавата. Акт, безумен.

Жалко за тях, но и дядо и чичовците им, които в цяла България са еталон за честност и достойство. Добродетели, към които гледаме с носталгия.

Първо, гледайте този запис с оригинален разказ на братя Дейкови за откриването. След него общо взето всички коментари – морални, естетически и дори правни са излишни. Насладете се на класическия, разкошен панагюрски говор.

Голямата ирония, е че това видео, е пуснато преди няколко години от самия Павел Цветанков. Всъщност мога да си обясня последните действия само като някакво вманиачаване и фикс идея. Като във филм, когато в широко отворените очи се виджа само блещукащо злато. Или просто тези внуци са истински модерни българи.
Важно е да се добави, че повечето наследници на Дейкови си остават доблестни хора.

Второ, една от основните тези на Цветанков е, че оригиналът на съкровището е скрит или затрит. Всичко, което сме виждали по музеите били копия. Съжалявам, но не мога де съглася.

Тъй, като ме интересува на няколко различни нива, съм разглеждал изложени четири варианта, в следния ред: някакво отвратително позлатено гипсово копие навремето в Пловдивския археологически музей; професионално златно копие (1:1) в Панагюрище направено с парите на братя Ангелови (Пилета „Градус“); оригиналът изложен миналата година по абсолютно перфектен начин в Панагюрище; и последно, за сравнение, официалното ново златно копие изложено през годината в същата зала в града.

Всеки от вариантите дава представа, но чистосърдечно мога да кажа, че след като разгледах оригиналните съдове, две седмици след това трудно си мислех за нещо друго. Да цитирам един от братята: „хората вървът и гледат, ми като гледат хората се смущаваа“. Античността, в най-чист вид, те гледа в очите!

Точно заради слуховете, после специално ходих да видя и съвсем професионално направеното копие от също чисто злато. Нямам съмнения. Формите са същите, но многото малки детайли, като микроскопичните драскотини-косъмчета по челото на елените лопатари нямат нищо общо. Това с отливка не става. Да не говорим, че фиалата в оригинала е от видимо по-бляда сплав (тя е и в друг стил от останалите съдове), докато всички копия са си от все същото неприятно блестящо чисто злато. Впечатлението е несравнимо.

Ако имате възможност, разгледайте оригинала. Както казах, най-добре, когато е „на гости“ у дома си в Панагюрище. Заради начина на излагане, не като сервиз за ядене, а всеки съд, отделно, на разстояние един от друг.

Оцветяването на статуи не е от вчера

Графити-оцветяването на паметника на Съветската армия в София беше със сигурност свръх успешно улично изкуство. Поздравления за авторите. Статусът на акцията като арт-триумф беше валидирана от огромния медиен интерес, разнопосочните реакции и дискусии, фактът, че всеки си намираше своя интерпретация на замисъла и му се радваше/ядосваше.

А най-големият успех за артистите беше бързото му почистване. Хората с петициите за запазване на оцветяването, явно нищо не разбират от улично изкуство и не знаят, че целта не е да бъде увековечено, а да е субверсивно, да провокира и да е на границата на легалното и отвъд нея. Акцията покри всички тези изисквания. Браво!

Извън идеологическите интерпретации на мен две неща ми направиха впечатление.

  1. Скулптурната композиция е изключително добра откъм създавенто на чувство за динамизъм, сила и движение. Далчев и другите автори явно не случайно са толкова уважавани.
  2. Когато се оцвети, този динамизъм и красота станаха много по-очевидни и впечатляващи. Погледнете Супермен, погледнете Санта, Джокера или Робин. Устрем!

На хората им харесва явно повече, като е цветно и шарено. Това ми напомни, че всъщност до модерната епоха и особено в античността всички статуи са били оцветени в ярки тонове. Това, че като чуем за римски статуи виниаги ги свързваме с бял мрамор, се дължи на простия факт, че боите са били отмити от времето.

Ето как всъщност са изглеждали:
Статуя
Можете да прочетете повече за този проект тук.

В този ред на мисли, същите автори биха могли да направят още по-мета акция: някоя нощ да оцветят композицията в оригиналните цветове на Червената армия, така че статуите да светнат пак, но по един съвсем различен начин.

(Разликите в) реакциите на обществото, властите и чужбина (Русия) биха били много интересни за наблюдение и анализиране.

The Wire

The Wire е американски телевизоннен сериал излъчван по HBO от 2002 до преди две години. Има общо 5 сезона и 60 епизода по един час.

Сериалът разказва за Балтимор, град с минала индустриална слава, сега обднял и западащ. Всеки сезон се занимава с различна тема. Първият е за дилърите на наркотици, вторият за докерите на пристанището, третият – за политиците, четвъртият за ученици в западнало училище, а петият за журналисти в свиващ се вестник.

Гледал съм първия сезон и сега съм на средата на втория. Гледам епизодите бавно и внимателно, после чета за тях и размишлявам. Не бързам и ми е приятно, че ми предстоят още много.

Ще съм един от масата, които казват, че това е най-впечатляващата телевизионна продукция изобщо, така че ще ви го спестя.

Просто го гледайте. Това е класическата литература на 21 век във визуален вариант. Продукция, която не подценява аудиторията си за секунда, не морализаторства и не натяква.

А има много какво да каже.

Халтурата на Бузлуджа

Това лято случайно ми се отвори възможност да посетя паметника на Бузлуджа. Заслужаваше си.

От предишни мои постове не един път си е проличало, че съм фен на паметника пред НДК и го считам за културна ценност с голяма артистична стойност. Авангарноста му не може да се отрече.

Паметникът на Бузлуджа е друга история. Общо взето е наистина перфектен представител на ценностите и качествата на БКП преди, и БСП след промените.

Ретроградността на цялата концепция и липсата на каквато и да е иновативност в него са поразяващи. Това е една необикновена църква на комунизма с почти всичките й църковни елементи:

  1. ритуална зала с мозайки, купол и мраморен под като византийска базилика,
  2. висока камбанария,
  3. не една, а две свети троици по мозайките: Благоев, Димитров, Живков плюс Маркс, Енгелс и Ленин (межународните са по важни и са директно над олтара),
  4. вместо Христос Пантократор, на купола има сърп и чук,
  5. вместо кръстове, навсякъде по мозайките пърхат петолъчки.

И сякаш, за да прикрие напълно безидейната и назадничава същност на проекта, аркитектът е решил да му даде „авантгарден“ вид. Как? По най-елементарният начин – като го направи да изглежда като летяща чиния, „нещо от бъдещето“. Концептуално това е просто пълен провал за една идеология, която поне на теория се счита за революционна и крайно прогесивна. Реалността е овековечена от паметника добре – халтура.

Следват няколко снимки.

Бузлуджа - общ изглед

Бузлуджа - вход

Купол

Троица с паднал ангел

Като няма друго - поне петолъчки да има

Ритуална зала общ изглед Бузлуджа

Състоянието на монумента в момента пък е прекрасна диагноза за идеологическата мотивираност на столетницата. Просто няма такава. Не им пука. Мозайките се лющят и падат от дъжда през продънения покрив, но е очевидно, че Живков е изчагъртан директно и целенасочено след промените от неговите си хора. Подло и мизерно.

Ще е хубаво да се запази в някакъв вид все пак този паметник. Разказва интересна история за новата ни история и си е уникален. Колко религиозни храмове посветени на антирелигиозна философия познавате?

А изгледът от върха е умопомрачително красив! Дори само за това си заслужава да се посети. Лесно се влиза и вътре, но имайте предвид, че може би голяма част от боклуците на пода са азбестова вата (поне така пише по някои форуми), която е потенциално канцерогенна ако се вдиша. Особено за пушачи, без майтап.

P.S.: По-професионално и по-позитивно мнение за паметника намерих тук.

Бедни ми, бедни Мечо Пух…

Може би защото това е съзнателно една от любимите ми книги още, от когато мама ми я четеше, взимам нещата навътре. Само мен ли ме изкарва от нерви всичката тая комерсиална Дисни помия, която проституира Пух и приятелите му по всякакви всевъзможни начини, само за де се направи някой лев?!

От тази оригинална история не е останало вече нищо автентично. А.А. Милн явно не е знаел какво прави, като е продал правата над Пух за 1000 долара през 1930та.

Ако сте чели само книгата, сигурно не знаете за какво говоря. А познавате ли „приятелите“ на Пух: Лоти, Смол, Устър, Декстър, Лъмпи, Гофър, Ракун, момичето „Кристофър Робин“: Дарби, лошите: Стан и Хев, Гадния Джак и други?! От кога в невинната вселена на Пух и Кристофър Робин има лоши?! За всеки вкус и маркетингова ниша е създаден подходящ, нищо не значещ характер. Поучителна стойност: нула. Цел: още милиони в касите.

Сега, и това ме провокира да пиша, излиза и книга, „официално продължение“ в класическия стил на Пух. Прочетете първата глава и ми кажете има ли нещо общо с поетиката на оригинала.  Нужно ли е просто?!

Ще кажа само едно: добре че Екзюпери не е продал правата над Малкия принц! Ентъртейнмънт индустрията щеше до сега да му е направила наколко филма, електронни игри, рисувани филмчета, кукли. Щяха да му измислят момиченце-принцеса приятелка, да го пратят на училище, да му засадят водна лилия, като контрапункт на розата. Боата и слонът щяха да са симпатични плюшени играчки, ставащи и за шапка и т.н.

А в тези книги става въпрос просто и само за любов.