Архив на категория: Изкуство

„1300 години България“ ми прилича на…

…разни ултра-авантгардни сгради из западния свят, построени поне 10 години след него и строящи се до днес.

Мнението ми за паметника пред НДК съм го изразил преди повече от година.

Толкова по-драго ми е, когато истински млади архитекти, търсещи модерното и новото, имат съвсем същото мнение.

Ето статията със сравнителни снимки на Павел Янчев:  „Деконструктивизъм

Ето краткия визуален паралел на Кънчо Цилков – Creator:

1300 години България

Темата произлезе от този пост на Провокад, след който се разви една наистина свежа дискусия относно бъдещето на паметника.

Дано наистина го ремонтират някой ден. С разбиране, самочувствие и поглед напред, а не назад.

Книги

Бях посочен от Маркуча да напиша някой ред за книгите, които чета. Това е един от тези верижни постове.

Не ми е много лесно да пиша по въпроса, защото като цяло чета малко книги. Откакто слушам подкасти (много) и времето не ми остава да си пусна музика и да чета.

Това са 3-те книги, които скоро съм прочел:

Томас Фридман, The World is Flat – определено интересна книга за глобализацията, световните икономически и политически взаимоотношения и т.н. през призмата на промените в информационните технологии от последните 15 години. Крайно либерална, не харесвам това, но могат да се научат много работи от нея.

Херман Хесе, Степният вълк – разочаровах се честно. Ако главният герой беше на 16 като Холдън Коулфилд би била хубава книга, но такава наивност от интелектуалец на средна възраст е нереалистична. По никакъв начин не мога да се идентифицирам с героя.

Илия Троянов, Революция менте (Die Fingierte Revolution) – След повече от 5-6 месеца мъки свърших книгата на популярния немски писател от български произход Илия Троянов. Темата му е прехода в България и провалът на интелигенцията ни за сметка на номенклатурата. Прав е като цяло. Написана е обаче с безкрайно негативно отношение към всичко в страната ни. Героите, ако не са престъпници, са жертви и дребни мизерници. Без капчица състрадание и някак със срам. И най-важното, не е спомената дори думата ДПС в цялата книга. Да обясниш прехода (ДС, мафията и т.н.) без основния играч е просто нечестно и лишава книгата, от каквито и да е претенции за достоверност.

Скоро купени книги. Не съвсем, средната си я свалих за слушане легално и безплатно от Либривокс.

Ангелика Шробсдорф, Гранд Хотел България – започнах я скоро. Авторката е възрастна еврейка от немски произход, която е прекарала част от детсвото си в България в бягство от нацистите. Разказва за София през най-голямите мизерии на виденовата зима, когато е дошла за да помогне на роднини. Харесва ми засега.

Дж.К.Джером, Празни мисли на един празен човек – не съм я чел/слушал на английски

Майкъл Ондатджи, Английският пациент – филмът ми е любим

Искам да препрочета:

Ерих Кестнер, Фабиан – съвсем не детска книга. Берлин от началото на 30те опасно прилича на Берлин от днес.

Ярослав Хашек, Швейк – за кой ли път, Маркуча ще ме разбере…

Астрид Линдгрен, Пипи Дългото чорапче – много ме е яд, че не знам шведски само заради тази книга

Уф, това беше. Би ми било интересно да науча какво четат WhATA и view.point.

Пак Комарницки и пак в. Сега

by Hristo KomarnitskyТова е карикатурата от последна страница на днешния в. Сега. Христо Комарницки е феноменален политически карикатурист, почти няма празно и всеки ден чакам с нетърпение новата му карикатура.

Изобщо в. Сега за мен е най-свястният вестник. Българското блог общество сякаш признава само един идол – Дневник, може би и заради „Блогосферата“ им, пък и е факт, че са напипали пулса на иновативния софииски елит и по-младите модерни хора. Все пак ми идва прекалено „делови“ и често елитарен. Да не говорим, че в много отношения е крайно тенденциозен и му липсва плурализъм.

„Сега“ е по-различен. Учудващо плуралистичен е и особено учудващо често се позиционира на страната на обикновения гражданин. Трудно ми е да открия финансови (разбирай „инвеститорски“) интереси между редовете му, което честно казано направо ме озадачава.

В рубриката „Наблюдател“ има винаги нещо интересно и умно за четене. Също хубави, добре написани репортажи от забравени ъгълчета на България.

А всяка сряда е специална, защото тогава излиза колконката на Димитри Иванов. Абстрахирам се от миналото му и чета размислите на много умен човек, който вече е на възраст, в която може да си позволи да не служи на никого и да говори каквото си мисли. Често колонката е арогантна, разхвърляна и в стил „…като си пиехме кафето с Хемингуей…“, но от стара лисица като Димитри могат да се научат много неща.

Шестокрилия петох*й…

… или криворазбрания деконструктивизъм.

Сякаш това е обектът, който обединява цялата нация. Консесусът, за който всеки си мечтае. Политически и визуално паметникът пред НДК не пасва никому.

снимка от еленкоЗа „десните“ е гаден символ на комунизма, макар че липсват петолъчки. За червените бабички е просто много грозен, тях ги вълнува познатата и дресирана символика на паметника на Червената армия. И са по-прави. За неиндоктринирания софиянец това просто е петокрилия шестохуй (или седмокрилия петохуй? Вариациите са много, но крилата и фалическото послание са винаги на лице).

Блогърите също са отвратени (Вени, Юлиян Попов, снимката е от скорошния пост на Еленко). Интелигенцията (ако имаме такава) мълчи със страшна сила. Тук и там може да се прочете по-балансиран умен коментар.

Некадърен ли е, грозен ли е? Фактът, че се разпада ли го прави толкова противен? Или е просто прекалено авангарден и този тип естетика е много далечна за мнозинството?

Преди време писах за логото на Олимпийските игри в Лондон. И него никой не го харесва. Защото е нетипично и има същите остри ъгли и счупен, разкъртен вид като петокрилия. Този концептуален стил се нарича деконструктивизъм и е общо взето на върха на авангарда от доста време, най-вече в архитектурата. В България има плахи опити в тази насока от последните години, но са толкова плахи, че не им личи.

Libeskind by Andrew Dunn (http://www.andrewdunnphoto.com)Има и един голям, абсолютно деконструиран и смел паметник, който е изграден малко преди деконструктивизма като концепция да се появи в завършен архитектурен вид! Дали, ако автор не беше Валентин Старчев, а Даниел Либескинд (негова сграда вляво) или Заха Хадид (чиято изложба имаше скоро в УАСГ) и не беше покрит с лошо залепени плочки, а титаниеви листове всички щяха да го плюят така?

София спокойно може да се гордее с петокрилия шестохуй, ако има кой да го реконструира подобаващо и с разбиране. Ще си остане грозен още години за много хора, но пък за които разбират ще е странен революционно-модерен паметник построен под егидата на странна жена, която не слага сърп, чук и петолъчка на челото на НДК, а огромно орнаментирано слънце.

Рискове от балканизация на Запада

Балканизация е мръсна дума тук в Германия, защото в първо значение значи горе долу „разпадане на малки държавици придружено с война“. Неприятна перспектива.

Но ако вземем примерно дванайсето значение, а именно – „кълчене (по масите) на криви ритми и общо взето лудо и добро настроение по забави и вечеринки и спонтанни викове опа!„, то завчера бях на концерт на два риска за балканизация от втория тип в Берлин.

Miss Platnum е румънка порастнала в Берлин, която сега изгрява с много добре продуциран и пипнат албум в стил това, което днес наричаме „аренби“ плюс голяма доза цигански духови елементи и ритми. Пее на английски с тежък акцент и на теми близки до чалгата като „Мерцедес Бенц“. На сцената е с брас секция и 2 мулатки беквокалистки, които са облечени като румънски домакини и отвреме-навреме играят нещо като хоро или румънска „ръченица“. Тук можете да видите мътно клипче от мобилния ми телефон, а това е официалният клип на последния й сингъл:

______________

DJ Shantel с неговия Bucovina Club е вече институция на Запад по отношение на клубната циганска музика. Последно спечели наградата на БиБиСи за световна музика. Онази, която и Иво Папазов спечели преди 2 години. И така тоя бивш немски електро-диджей стана звезда, като просто добави тук и там някой дебел басов бийт към дивите парчета на Фанфаре Чокарлия и ги ремиксира. Ей го тука с Бобан Маркович:

По клубовете, където има такива партита почти няма българи. Не е ли Деси-Слава, не си е работа…

Този тип чалга, без дозата пошлост обаче, е реално част от ъндърграунд културата на големите градове като Берлин или Париж, но пък и Ню Йорк („Гогол Бордело“).

Чуйте ги и вие, може и да ви харесат.

Микеланджело Антониони

Сега научих, че Антониони е починал на достойната възраст 94. Бог да го прости.

Реално не съм гледал много негови филми, но „Фото увеличение“, както май е българският превод на „Blow-up“ ми е наистина любим. Картините, които рисува с камерата са над нещата. Няма абсолютно никакво значение каква е фабулата на филма.

Поздрав с откъс от „Фото увеличение“. Джеф Бек и Джими Пейдж в Ярдбърдс! А Бек се прави на Пийт Таунсенд по настояване на режисьора. За да се направят тези кадри е трябвало да счупи 6 китари!