Архив на категория: Музика

Добряци в черно

Преди седмица попълних една от основните ми дупки в колекцията ми на концерти на живо на рок титани:

Метълите са най-свястните хора въобще, може би. А непосредственото и абсолютно естествено поведение спрямо публиката на старата граблива птица, дядо Ози, може да умили и най-коравосърдечните.

Мистър Жарко

В петък бяхме на пореден свеж концерт на Мистър Жарко – банда на двуметров сърбин, с участието на симпатяга българка, много стабилна немска ритъм секция и понякога (в албума примерно) и Владо Кърпаров. Балканска лудница made in Berlin.

Музикално са супер стабилни и живите концерти радват, публиката се разбива от танци. Стилът е силно „Кустурица“-повлиян, не далече от Шантел, но по-рокендрол. Много свежи.

Когато народната ти музика се казва „блус“

Хубаво е от време на време (между всякакви неприятни събития с войни, безпилотни самолети и масово подслушване), човек да си припомня защо Америка е толкова голяма (не по площ).

За трети пореден път бях на концерт на ZZ Top. Ако се интересувате от истински рокендрол и блус и имате възможност, отидете и вие и чуйте Jesus Just Left Chicago на живо.

В случая, обаче, подгряващата им група ме трогна още повече. От Джоплин, Мисури – Ben Miller Band.

Америка, такава каквато романтично я обичаме:

Ben Miller Band – St. James Infirmary Blues von dm_51d1f822b6920

Котарашки & the Rain Dogs

Не бях чувал за Котарашки изобщо, но имаше толкова много плакати разлепени из квартала ми, че нямаше как да пропусна. Лейбъла, който ги промотира е берлински и основно се занимава с циганските виртуози от Бобан Маркович и Фанфаре чокърлия.

Браво на момчетата! В момента са на европейско турне и имаха два концерта в Берлин. Ето малко видео от втория:

Отдавна не бях виждал толкова българи събрани на едно. Приятно беше.

Социално-архитектурни теми в съвременната рап музика: сравнителен анализ

(Ама, заглавие, а?! Личи ли ми, че съм си смукал из пръстите научни публикации?)

Не слушам много рап, но някои неща ми харесват.

От голямото количество немски рапъри ми харесва само един: Sido. Интелигентно момче с прекалено културна физиономия, поради което в началото на кариерата си хитро носеше маска – лъскав череп, за да изглежда по-заплашителен. Големият му хит от 2004 беше „Моят блок“:

Това е ода за панелния блок (в западен Берлин), в който е израсъл. В рефрена лирическият герой с гордост реди: „Моят град, моят квартал, моята махала, моята улица, моят дом, моят блок: моите мисли, моят живот, моето сърце, моят свят се простират от първия до 16-тия етаж…“ Римите разказват какво се случва на различните етажи: наркотици, проституция, бедност, престъпност.
Описанието на социалния разпад стига своя връх в следните рими: „на площадката на 16-тия вони ужасно, от жилище, в което някой виси на въжето вече от 2 седмици“. И после продължава със супер метафората: „а аз вися на 6-тия, на моя етаж, със супер яките си съседи, във моя блок!“ Почти нищо от това не е преувеличение, случва се наистина много често отчуждени хора да умират сами в жилищата си и да бъдат намирани след седмици, та дори и месеци и години. Sido е поет. Някой ден ще пиша и за неговата балада за Берлин, една от наистина любимите ми песни.

Но темата е друга. Става въпрос за тематизирането на социалните блокове и в рап музиката. След Sido, чуйте това парче, издадено в Балтимор 2 години след „Mein Block“, от Tyree Colion, истински генгста-рапър, прекарал половината си живот в затвора, включително и за убийство:

Качва се етаж по етаж в своя блок (social projects) и рaзказва за проституцията, наркотиците, миризмата, престъпността, която вижда навсякъде.

Този тип със сигурност не е чувал нито за Sido, нито за неговия блок, но темите са идентични.

Това не е съвпадение, а диагноза за високото социално жилищно строителство.

Дрезгав глас и слайд китара

Малка предистория. Като четвъртокласник в началото на 90-те още не се идентифицирах с музика и музикални стилове. На едно зелено училище, един от съучениците ми, чийто баща беше работил като механик в западна Германия беше донесъл супер луксозно за тогава моно-касетофонче и две три касетки. Едната беше The Road to Hell на Chris Rea, вероятно също донесена от Германия, където той е много популярен.

Дрезгавият глас и слайд китарата му ми направиха невероятно впечатление (особено интродукцията на The Road to Hell). Kaто се върнахме, помолих татко да ми я презапише. Първата ми касетка.

Музика, доста неподходяща за деца. Не съм знаел какво е блус, но явно още от тогава ми е харесвал.

20 години по-късно послушах същия блус на живо и си припомних детското вълнение: