Хубавият фото-репортаж на Мишел относно последния екопротест за Рила и коментарите му към него ме накараха да се замисля над реалностите на нашето от отдавна зараждащо се „гражданско общество“.

Мишел се чуди може ли само чрез добре измислени и симпатични спонтанни протестни акции на младежи да се постигат целите на обикновения човек българин. Вероятно не, всяко чудо е за 3 дни и някой ден ще ни станат досадни и „флаш-мобовете“. И на участниците, и на съгласните безучастни, и на цялото общество. С други думи – супер е идеята, но само с това не става.

А с какво става? Е това е трудния въпрос. Но преди него идва още по важният: „Какво точно трябва да стане?“ Какво всъщност искаме ние по блоговете, по „барикадите“ от кашонени хотели, пред телевизорите настроени на „СКАТ“? Да, не ги изключвайте тези последните като лумпени. Първо, защото не са (има разлика между СКАТ и Планета). Второ, защото кои сме пък ние да ги гледаме отгоре?! И трето, защото ако се замислим май тяхните интереси не са чак толкова различни от „нашите“.

Какви са ни исканията, целите, какво искаме да се случи в нашата държава? Някой седнал ли е да ги формулира и да види къде са пресечните точки, къде гражданите мислят абсолютно еднакво и къде започват разминаванията?

Причината, младежи облечени шарено и с раста прически да пресичат дълго натоварени улици и телевизия „СКАТ“, където всякакви луди имат трибуна да назовават нещата много често с истниските им имена (защото понякога само лудите са способни да казват истината директно) да е толкова популярна, е една. Не е това, че няма да ни стигне въздух за дишане, ако и още една скала до Царево се застрои.

Причината е фундаментален конфликт на интереси. Между обикновените хора и управляващата икономическа върхушка.

За едните е добре Рила, Черно море да може да се застроява, защото и те могат да да заменят гарсониера за парцел, да си построят нещо и да се налапат. За другите остава смляната природа.

За едните е за предпочитане Максим Стависки да се измъкне някак и е ОК, че полицаите са го пуснали да кара пиян, защото и те си имат джипове и обичат да ги карат според конските сили, и на тах може да се случи. Другите си представят, че са били в Хондата Сивик и не искат да са мишена. Искат джип с пиян шофьор да се спре от пътя. За да не се качи да кара пиян и лудо следващия път.

За едните е добре да има беззаконие, хаос, връзки, корупция, защото ограниченията за правене на още пари по-бързо ги няма. Лостовете са у тях. Другите искат поне малко среда за нормален живот без нечестности и безобразия. Защото последните са винаги на техен гръб.

Това е. Няма комунисти, седесари, леви, десни, антиглобалисти, путинисти и пр. Поне засега. Като се нормализират нещата, ще е хубаво да ги има.

Засега има само граждани и „елит“. И на тази основа трябва да се организираме.

Макар че това заглавие е доста по-заплашително от предишните ми две, защото се очаква да пиша как още една пясъчна ивица някъде е била бетонирана и развалена завинаги от „инвеститорски интереси“, този пост е положителен.

Пред този бар някъде между къмпинг Смокиня и Веселие си изкарах черноморския плаж това лято. Честно казано на отиване към морето бях прекалено скептичен и очаквах почти само негативни изненади. Не, че нямаше – Созопол е пребетониран и презадръстен, но има и положителни примери за развитие.

Този бар, чието име не научих, е наистина впечатляващ. Дизайнът е прост, умен и на световно ниво. Кушетките и столовете, покрити с бели меки възглавници, са много удобни. И най-важното – цялата конструкция е от дърво, наколна, и изглежда така сякаш може да се разкове и изнесе от плажа за един ден. Не че има нужда.

Музиката беше ОК, повече електронна, като по плажните барове в Берлин, но пък и целия албум на Ейми Уаинхаус, което направи допълнително добро впечатление.

Ето, че можело. Не сме негативисти като критикуваме един куп неща в нашата родина – изключения като този бар доказват правилото.

Продължавам с таблоидните заглавия…

Ето две снимки на богомолка, голяма около 5-6 см, ако не и повече, които направих преди седмица.

В естествена среда (вижте й нокътчето):

И в буркан (голям, за компоти; после я пуснах – нали блогърите го даваме природозащитници):

Впечатляващо същество! Навява всякъкви мисли.

Между другото не било вярно, че женските ядат винаги мъжките при секс. По-хитрите мъжки успявали да се отскубнат навреме и да правят секс с множество женски.

И аз не знаех какво е това, докато не попаднах на тази информативна и много забавна дискусия във форума за музиканти.

Готиното е, че почти всички участници в горната дискусия са върли метъли и фенове на всякакви чудовища и страхотии от обложките на метъл албумите, но явно стоножките им идват в повече.

Метълите винаги са били най-свястните и безобидни хора, които познавам.

Балканизация е мръсна дума тук в Германия, защото в първо значение значи горе долу „разпадане на малки държавици придружено с война“. Неприятна перспектива.

Но ако вземем примерно дванайсето значение, а именно – „кълчене (по масите) на криви ритми и общо взето лудо и добро настроение по забави и вечеринки и спонтанни викове опа!„, то завчера бях на концерт на два риска за балканизация от втория тип в Берлин.

Miss Platnum е румънка порастнала в Берлин, която сега изгрява с много добре продуциран и пипнат албум в стил това, което днес наричаме „аренби“ плюс голяма доза цигански духови елементи и ритми. Пее на английски с тежък акцент и на теми близки до чалгата като „Мерцедес Бенц“. На сцената е с брас секция и 2 мулатки беквокалистки, които са облечени като румънски домакини и отвреме-навреме играят нещо като хоро или румънска „ръченица“. Тук можете да видите мътно клипче от мобилния ми телефон, а това е официалният клип на последния й сингъл:

______________

DJ Shantel с неговия Bucovina Club е вече институция на Запад по отношение на клубната циганска музика. Последно спечели наградата на БиБиСи за световна музика. Онази, която и Иво Папазов спечели преди 2 години. И така тоя бивш немски електро-диджей стана звезда, като просто добави тук и там някой дебел басов бийт към дивите парчета на Фанфаре Чокарлия и ги ремиксира. Ей го тука с Бобан Маркович:

По клубовете, където има такива партита почти няма българи. Не е ли Деси-Слава, не си е работа…

Този тип чалга, без дозата пошлост обаче, е реално част от ъндърграунд културата на големите градове като Берлин или Париж, но пък и Ню Йорк („Гогол Бордело“).

Чуйте ги и вие, може и да ви харесат.